Названието “апокриф” означава таен, скрит. Така са наричани книгите, които са били достъпни за малък брой образовани лица, защото само те можели добре да ги разбират и тълкуват. В последствие, когато християнските книги се разделят от църквата на канонични-истински и неканонични-неверни, апокрифи започват да се наричат всички книги, коитo църквата неодобрява. Те се създават на основата на много легенди и се разпространяват извън църквата, неофициално. Тази литература съдържа фантастични картини и образи, родени в народното въображение. В нея са вложени и редица идеи от еретическите учения. В много отношения те се отклоняват от църковните идеи и представи. Често в тях се открива критика към господстващата класа, защото те отразяват интересите и убежденията на народа. Поради това духовната официална власт започва да преследва апокрифната литература като лъжлива, еретическа и вредна.

             В България апокрифната литература е преводна. Тя прониква у нас чрез Византия още през първите десетилетия на Хв., за това се съди по списък на забранените апокрифни книги в един от сборниците на цар Симеон. Тази литература има многовековен живот в България, разпространява се през цялото Средновековие до началото на ХІХв. Развива се и се променя под влияние на устното народно творчество, на богомилството. На българска основа се създават и оригинални апокрифи. По своята тематика се делят на две основни групи: Старозаветни и Новозаветни. В старозаветните темите са свързани със събития станали преди раждането на Исус най-популарни са: “Слово за Адам и Ева”, “Видение Исаево”; в новозаветните се разказва за живота на Исус-“Ходене на Богородица по мъките”, “Детство Исусово”.