По-самостоятелно място имат миниатюрите и често заемат цели страници.Украса на старобългарската книга
В средновековната литература много често се среща сравнението на словото с трапезата, на която се поднасят невеществени, “небесни храни”. Украсата на книгите е едно от малкото места, в които българският книжовник е можел да даде плод на фантазията си и да привнесе по някой мотив от фолклора или бита. Украсата на текста не е самоцелна –тя е подчинена на деловото предназначение на книгата и на нейното съдържание. Тя е имала за цел да ориентира читателя в композицията на книгата: къде започват самостоятелните части и къде свършват; кое е цитат от библията, на коя част от текста трябва да се повиши глас и т.н.
Украсата на старобългарската книга се състои от четири главни елемента-три от тях са свързани винаги непосредствено с текста-началният, встъпителен орнамент, който предшествува заглавието на паметника или на части от него (нарича се заставка); инициалът-орнаментираната първа буква на книгата или на статията вътре в книгата, а също на отделни пасажи и орнаменти, с които завършва паметникът. По-самостоятелно място имат миниатюрите и често заемат цели страници.
Заставките се рисуват в началото и имат най-разнообразна форма и рисунък понякога достигат половин страница и повече. Тяхната големина е степенувана в зависимост от това паметникът, на който се прави орнаментацията. Първата буква под заставката задължително е била орнаментирана-червена, цветна или от незапълнени линии, но винаги е била неколкократно по-голяма. Началата на основните статии и пасажи също са били орнаментирани, но по-слабо. Краят може да бъде фигурален-текстът да бъде във формата на кръст, клин или обграден с плетеница, но във всики случаи е оформен по-скромно.
Всяка епоха си изработва свой собствен стил на орнаментиранена книгата. В старобългарската книга той се изгражда върху геометрични фигури и растителни мотиви. Достигналите до нас най-стари български ръкописи-глаголически и кирилски-от ХІ и ХІІв., са украсени в геометрично-плетеничен стил. Най-красивите и богато илюстрирани кодекси на цар Симеон са били украсени във византийски стил. Старобългарският книжовник е искал да вложи в буквите и орнаменти от животинския свят и така по-късно възниква нов стил известен като “тератологичен” (т.е. зверинен, от гръцкото “тератос”, звяр). Този стил разцъфтява през ХІІІв. След като е възтановена българската държава с нова престолнина Търново, книжовната продукция започава бързо да нараства. Въпреки, че книгите са създадени в различните крайща на нашата земя, от преписвачи с различна подготовка и вкус във всичките присъства тератологичният орнамент. През ХІVв.(известен в ръкописите до ХVІІв.) на преден план излизат отново геометричните фигури и по-точно плетеници от тях-времето на възникване на “балканския плетеничен” стил и едновременно с това на неовизантийския орнамент. Двата стила си приличат, като при неовизантийският има повече злато, лазур и византийски аканти, докато “балканският плетеничен” стил разчита на въздействието на плетеницата, отколкото на нейната геометричност.
Балканският стил на украсата се задържа до ХVІІ в. и отмира с отмирането на ръкописната книга. Поради недостатъчното количество на старопечатни книги българските книжовници продължават оформянето им. През ХVІІв. В балканският стил на украсата се среща нов мотив-човешкото лице. Понякога вътре в очертанията се вписват цели сцени. Същото е и с инициалите.
Към украсата на старобългарската книга спада и миниатюрата. 
Най-често се помества на цяла страница преди текста, който илюстрира, но в някои случаи заема по-ограничено пространство. Първите миниатюри навлизат в нашата книжнина с първите славянски паметници-първият Симеонов сборник. Следващите по време миниатюри, които заслужават внимание са от ХІІІв., пример за това е Добрейшевото евангелие. От ХІVв. пощадени от времето са малко илюстрирани кодекса, но достатъчни за да покажат майсторството на художниците от Търновската книжовна школа.Примери за това са: Лондонското четвероевангелие (сега в Британския музей), Манасиевата хроника (в библиотеката на Ватикана), Томичев псалтир (пази се в Историческия музей в Москва) и др. През следващите векове миниатюрите в ръкописите се ограничават изцяло само за евангелски текстове.